Откъси от книгата "Into Thin Air" 1

Под това заглавие ще публикувам мои преводи на части от книгата "В Разредения Въздух", в която Jon Krakauer разказва за трагедията на Еверест през 1996 г. Инициативата поех с надеждата, че тези откъси ще ви помогнат сами за себе си да определите значението на израза "Аз съм алпинист", с който напоследък много от българските кандидат-планинари се тупат в гърдите.

Ето и първият откъс...

Тайно, аз мечтаех да изкача Еверест и в продължение на повече от едно десетилетие това остана моя гореща амбиция. До началото на моите двадесет години, катеренето се бе превърнало в центъра на моето съществуване, изключвайки от живота ми почти всичко друго. Достигането до върха на някоя планина беше осезаемо, неизменимо, действително. Надвисналите опасности придаваха на дейността една сериозност на намеренията, която крайно липсваше в останалата част от живота ми. Тръпнех от ободрителната перспектива, която създъвах като накланях простата плоскост на съществуването си на една страна.

Освен това катеренето осигуряваше и чувство за общност. Да станеш катерач означаваше да влезеш в едно самостоятелно, яростно идеалистично общество, незабелязано и изненадващо некорумпирано от света като цяло. Културата на изкачването се характеризираше с интензивно съревнование и преувеличено чувство за мъжественост, но до голяма степен нейните поддържници се интересуваха само от това да се впечатляват един друг. Достигането до върха на коя да е планина се считаше за много по-маловажно, отколкото как е достигнат той: престиж печелеше този, който се справеше с най-безмилостния маршрут, използвайки най-малко екипировка и катерейки с възможно най-самондаеяния стил. На никого не се възхищавахме толкова, колкото на така наречените соло катерачи: фантазьори, които катереха сами – без въже и инвентар.

През тези години аз живеех за да катеря и осланях съществуването си на пет или шест хиляди долара годишно, работейки като дърводелец или като комерсиален рибар точно толкова време, колкото да събера достатъчно пари за следващото пътуване до Bugaboos, Tetons или Alaska Range. Но в някакъв момент, в средата на двадесетте си години,  изоставих детската си мечта да изкача Еверест. До това време вече бе станало модерно между познавачите в алпинизма да се говори за Еверест като за „купчина лава” – връх, на който липсват нужните технически предизвикателства или естетически привлекателната сила, за да бъде подобаваща цел на „сериозния” катерач, какъвто аз отчаяно исках да бъда. Започнах да гледам отвисоко на най-високата планина в света.

Подобен снобизъм се коренеше във факта, че до 80-те години на XX век, най-лесният път до Еверест – през Южната Седловина и Югоизточния Рид – бе изкачен повече от сто пъти. Аз и моите приятели наричахме Югоизточния Рид – „Волския Път”. Нашето презрение бе засилено през 1985, когато Dick Bass, заможен петдесет и пет годишен тексасец с ограничен катерачески опит, бе съпроводен до върха на Еверест от изключително младия катерач David Breashears – събитие, последвано от изключително медийно внимание.

Преди това, Еверест бе предимно от компетенцията на елитните планинари. Според Michael Kennedy, редактор на списание Climbing, „Да бъдеш поканен на експедиция до Еверест бе чест, заслужена единствено след дълго чиракуване на по-ниски върхове, и достигането на самия Еверест издигаше катерача до най-високото стъпало на славата в алпинизма.” Изкачването на Bass промени всичко това. Пъхайки в торбата Еверест, той стана първият човек изкачил всички Седем върха – подвиг, който му донесе световна слава и който подтикна тълпа от „weekend” катерачи да последват примера му. Подвиг, който грубо издърпа Еверест в постмодерната ера.