Изследването на Попов извор – Вода за Перник, Част 4 (ноември-януари 2019-2020 г)

 

Тук е описана подробно историята за едно невероятно откритие, а всички дадени подробности и детайлите за случилото се, са за да може да послужат и на други изследователи, както и да ги вдъхнови.

В новата пещера на Попов извор, 650 м. след входа, февруари 2020 г.

След невероятният ни късмет на 5-6 ноември 2019 г. да проникнем в първите 60 метра в напълно наводнената система на Попов извор, веднага започнахме да правим планове как да продължим напред. Проникването беше изключително трудно, много опасно и рисковано, защото за да проникнем в тези 60 метра трябваше да изпомпваме вода повече от 30 часа без никакво прекъсване с три мощни потопяеми помпи и още няколко резервни. Дори и малка неизправност в някоя от помпите, генераторите или просто маркучите, водеше до незабавно напълване на целия обем, в който прониквахме,  с вода в рамките на минути, което създаваше изключителни рискове при проникването. Колкото по-навътре влизахме – толкова по-опасно ставаше, защото не можеше просто да излезем за няколко минути от вътре, докато водата стремглаво се вдига и запушва тесните проходи. Радиостанциите работеха само в началните 35 метра, след което в пещерата имаше остър 90 градусов завой и сигнала се загубваше…Така като прониквахме навътре нямаше как да разберем, ако някоя от помпите откажеше и полусифоните, които преминавахме по пътя с по няколко сантиметра въздъх изведнъж се окажеха пълни догоре. А вкарването на друга комуникация при тези условия беше абсолютно безсмислено (много кал, вода и жици). Трябваше да се действа много бързо и прецизно – проникваш докъдето можеш и веднага тичаш на обратно…

 

От мястото до което достигнахме вътре, напред просто тавана влизаше във водата и галерията беше плътно пълна с вода. Продължаването с гмуркане и с бутилки от това местоположение в пещерата също беше нереалистично, а и „Самият Аз“ беше достигнал още 40 метра напред и беше достигнал до непреодолимо стеснение за бутилки, но и до първия въздух в галерията, който беше заснел във височината на една доста тясна пукнатина, поне така видимо на филмчето… Трябваше да стигнем дотам по въздух, за да се опитаме да преминем стеснението!

 

Вода за Перник

По същото време, в началото на м. ноември 2019 г., по медиите започнаха първите съобщения за кризата с водата в Перник. Не си спомням точно кога и как, но Киро (Батко) даде може би пръв идеята по време на последната експедиция, дали не може да направим нещо и да помогнем в тази криза. През последния месец бяхме провели няколко доста сериозни експедиции в Попов извор и знаехме отлично, че там вътре има огромен резервоар с вода, който при изпразване, се възстановяваше за часове.

Още на следващия ден 7 ноември съобщихме през социалните мрежи на новия кмет на Перник, че може да помогнем с решение за кризата с водата в Перник. Той прояви голям интерес и така след седмица, на 14 ноември, заедно с Киро отидохме на среща с него в сградата на община Перник. Към 15:15 часа ни прие и ние изложихме началото на нашия план относно водата в Попов извор. Беше много ентусиазиран на срещата, но последва двуседмично пълно протакане и измъкване от негова страна, но това е друга история, за друго място. С две думи казано, цялата криза с водата в Перник беше една много мръсна политическа игра на руска рулетка, в която заложници бяха обикновените хора. Независимо от политическата си принадлежност, всички знакови участници направиха всичко възможно да няма вода за хората, за да има криза. От която за тях щеше да има много пари и власт по един или друг начин. Това е всичко. И така и стана, с едно малко изключение, че не ни бяха предвидили нас. А ние в следващите няколко месеца направихме така, че да има вода и язовира да се напълни догоре само за няколко месеца. Но и това е съвсем друга история.

Така или иначе, в последващите седмици създадохме  „Авариен план за действие за захранването на яз. Студена от алтернативни и вече съществуващи водоизточници“, който предложихме на Правителството. Планът беше защитен на няколко експертни съвета в МРРБ и одобрен за изпълнение от Правителството. Една от общо четирите основни мероприятия за действия беше Попов извор, фигуриращо като Част 3.  Отне повече от месец официално планът ни да бъде одобрен, в който месец се нагледахме отново как политическите мижитурки, се опитват по всякакъв начин не да решат кризата, а да я задълбочат, както и да изкарат някой друг милион. Независимо от това, още от началото на м. декември, започнахме на своя глава и със самофинансиране, ежедневна работа в планината заедно с целия екип, който бяхме сформирали за случая, в района на Палакарийския воден канал и извора Врелото. Ако не бяхме направили тези действия, за Коледа нямаше да е останала абсолютно никаква вода в яз. Студена, не до мъртъв обем, както лъжеха по медиите, а НУЛА – НУЛА ВОДА В ЯЗОВИРА, една мръсна тайна, която така и не излезе наяве.

Обявяването на бедствено положение стана на 21 декември 2019 г., след повече от месец нарочно забавяне и протакане. А точно по Коледа, вече след официалното одобрение на Аварийния ни план, започнахме активно да действаме и по действията заложени относно Попов Извор.

Подготовката

На 20 декември проведохме среща с главен комисар Николов, директор на ГДПБЗН, в тяхната централа, на която присъстваха доверените му хора. Представихме пред тях целия план относно Попов извор и решихме на следващия ден да отидем заедно на място, за да ги запознаем със ситуацията.

Към 10 часа сутринта  на 21 декември 2019 г., около 10 човека на Николов и ние се събрахме пред Попов извор.

Видях как гледаха с липса на вяра към малкото езерце на Попов извор на входа и разбира се нямаше как да повярват, че там отзад има хиляди литри с чиста питейна вода, докато не го видеха с очите си.

Планът беше достатъчно прост, защото вече го бяхме играли многократно. А целите на първата част залегнала в плана бяха няколко. Разбира се ставаха невероятни аномалии по време на източването – и най-вече, че пещерата се пълнеше изключително бързо с вода, когато помпите спираха да работят. Интересен въпрос беше и как точно успявахме да изпомпваме вода в този случай и да сваляме нивото при положение, че дебитът се различаваше повече от 10 пъти в полза на притока. Една хидродинамична загадка, която щяхме да разгадаем. Какви бяха целите?

  1. Да оценим точно количеството на водния ресурс затворено зад извора, за да направим най-рационален план за неговото използване с оглед кризата с водата. Това щеше да стане по няколко взаимно свързани, но независими начина:
    1. Като заложим специални датчици на няколко места вътре в пещерата (благодарности на Алексей Бендерев), докато източваме извора и след това докато той се пълни.
    2. Точна количествена оценка по време като знаем с какъв дебит източваме и за какво време  се напълва вътре пещерата.
  2. Да се опитаме да проникнем по-напред от мястото до което бяхме достигнали, за да добием по-добра представа за онова, което се случваше вътре в пещерата и за нейната структура (тогава нямаше как да знаем за каква огромна пещера, пълна с вода навътре повече от километър става въпрос….), с оглед отново да имаме адекватна оценка на водния ресурс.

Хората слушаха с интерес, докато им разказвахме детайли от предните ни експедиции, защото трябваше много добре да подберем подходящи помпи, маркучи, генератори, екипи по смени и всичко – като на военна операция. Каквато си и беше всъщност.

Някъде около Коледа с мен се свърза по телефона министър Караниколов, с който се разбрахме да го запознаем с плана ни на място. Така прекарахме няколко дена с него в обход на всички места, заложени в плана ни за действие. Той остана очарован и обеща пълното си съдействие. И го изпълни!

Остана да чакаме време, прозорец, в който онова което ни интересуваше беше все пак да е малко по-топло, екшъна щеше да е непрекъснат поне няколко денонощия, с около 30 души екип на Николов и 10 човека от нас. Хора за смени и други. Трябваше сериозна подготовка и специална екипировка, за която се намеси навреме Караниколов и я осигури.  Всъщност министър Караниколов беше единствения човек по време на цялата криза, който направи изключително много за водата на Перник. Той и никой друг. Но и това е друга история. Истината е, че онова което направихме на Попов извор и последващите невероятни открития щяха да бъдат почти невъзможни без намесата на Караниколов, както и на Николов и неговите хора. Както и за всички хора от нашия екип – общо около 15 човека. Чест и почитания за всички тези хора!

Положението с водата в язовира ставаше все по-напрегнато и нямаше вече време за кога да отлагаме. Видях в дългосрочната прогноза удобен прозорец от хубаво и сравнително „топло“ време и датата за начало на операцията стана ясна: 3 януари 2020 г.

Няма да изпадам в подробности как се подготвя една военна операция, но беше търчане от сутрин до вечер, за екипировка и всичко необходимо. Така дойде утрото на 3 януари и всеки от нас с претъпкан автомобил с екипировка пое към Боснек и Попов извор.

Военната операция

Постепенно започнахме да се събираме на поляната пред Попов извор, която заприлича на военен щаб. Полицията беше изпратила полицаи с патрулки, които трябваше да ограничат достъпа от главния път. На поляната бяха спрели около 10 коли на пожарната, 5-6 наши. Започна разтоварването на помпите и тяхното наместване за действие. От базата в Боснек непрекъснато влачехме на курсове екипировка, помпи, маркучи, генератори….

Пожарникарите опънаха една огромна полева палатка с печка вътре, наредиха пейки и маси. Пристигна и багериста с багера. Краси Андонов и снимачния му екип също пристигна. Пристигнаха и министър Караниколов, зам-министър Нанков и Емил Костадинов, областния управител на Перник.

И така постепенно пристъпихме към действия.

Първоначално решихме с багера на уголемим и задълбаем чашата на извора отвън, за да може с мощните помпи на Пожарната да смучем максимално. Идеята беше да точим водата извън пещерата от по-ниско ниво, с което да си спестим време – иначе знаехме че ни чакат повече от 30 часа източване и след това много несигурност.

Така се запознахме с Боби. Багеристът Боби. Другият човек, които направи чудеса през следващите няколко месеца за водата на Перник. А мизерниците, онези от правителството, дори не му платиха и стотинка за 3 месеца копаене с багера ежедневно с нас в планината по изпълнението на точките от Плана, който така или иначе си изпълнихме, без никаква подкрепа, но с реални резултати. А после същите ония „политици“, които се бяха изпокрили напълно по това време, обявиха че Природата им била помогнала... Но и това е друга история…

Боби сигурно можеше и да се среши с кофата на багера. За няма и час направи достатъчно дълбока и широка дупка в чашата на извора, под нашите указания.

Беше станало ранния следобед, когато започнахме да слагаме огромните смукатели на помпите на пожарникарите в чашата на извора. Четири смукателя и мощни помпи, генератори, гориво, екипи от хора, всеки на мястото и отговорностите си … Чудесна военна дисциплина, която предвещаваше успех на цялата операция.

 

 

Ставри постави на входа първия датчик, завързан с прусик над входа.

Една по една пуснахме помпите и водата започна да се точи!

Гледах как пожарникарите наблюдават с изненада как мощните помпи изпомпваха колосално количество вода от малкото езерце пред входа и все пак нивото му почти не помръдваше. Знаехме чудесно от предишните експедиции за какво огромно количество вода става въпрос, която едвам-едвам се показваше на повърхността пред извора като малко невзрачно езерце… Изпомпваната вода си продължаваше по долината и достигаше директно до яз. Студена. Така че вече Операцията работеше за доброто на хората от Перник.

 

Една от помпите ;) (https://www.ziegler.de/en/products/pumps-pump-components/portable-pumps/pfpn-10-1000-10-1500-ultra-power-4)

Точехме вода вече от няколко часа с около 40-100 l/s дебит, а нивото беше спаднало едва с около метър. Започна да се стъмва, а знаехме че има още много за точене. Никой не можеше да повярва от пожарникарите, че с такава скорост на източване, нивото на водата едвам спадаше. След кратка равносметка решихме да променим плана за действие. Ако така продължавахме някъде късно през нощта щяхме да сме успели да източим до ниво за проникване, но това означаваше че и това щеше да е времето за проникване. Съчетано с умората на външния екип, студа и всичко друго – преценихме, че ще имаме ограничено време за проникване и действия, както и ако възникнеше някаква непредвидена ситуация, цялата операция можеше да е обречена на неуспех. Събрах всички екипи и им съобщих решението си как да действаме за през нощта.

 Нямаше как тогава да знаем колко умно сме постъпили, но сега си давам сметка, че преценихме ситуацията много трезво благодарение и на предишните ни експедиции на това място. Знаехме добре, че всички участващи трябва да са в отлична кондиция, за да имаме достатъчно време за проникване а и за непредвидени обстоятелства.

Спряхме да помпаме вода, но в оставащото време във вечерта, решихме Боби с багера да направи чашата на езерцето пред извора по-голяма и по-дълбока. За да може да се действа с много помпи и хора, ако се наложеше.

Боби се намести с багера пред извора и започна. Казвахме му колко и накъде да задълбава. Всички, повече от 30-40 човека се бяха събрали пред извора и гледаха… Изворът се пълнеше много бързо след като изключихме помпите. Само след час все едно нищо не бяхме правили. Това предизвика недоумение в много от присъстващите, но не и в нас.

Боби копа с багера може би около 3 часа по тъмно. Беше станало 19:30 часа. Спряхме. Събрахме цялата оперативна група и определихме програмата за през нощта. Беше вече станало много студено. Планът беше: всички активна почивка и няколко дежурни пускат помпите в 5 часа сутринта. (Наместихме и подготвихме смукателите във водата от вечерта). Сборен пункт на всички в 8 сутринта. Беше дошла нова смяна на пожарната, която щеше да остане за през нощта в голямата палатка. Полицаите ги освободихме за през нощта, а ние всички по най-бързия начин се прибрахме до София за почивка.

На следващия ден, точно в 8 часа бяхме пред Попов извор. 2 големи помпи работеха, но нивото на извора беше доста високо. Навън сигурно беше -15 градуса. Дежурните от пожарната ни обясниха, че към 4 часа е било толкова студено, че абсолютно всичко е  замръзнало и са им трябвали 2 часа, за да приведат двете помпи в действие. Това обясняваше високото ниво на извора. И още веднъж показа, че сме постъпили много правилно стратегически да изчакаме студа на топло.

Водата се точеше с много добри темпове и към 9:15 дупката за навътре започна да прозира. Виждаше се около 40 см въздух, но знаехме, че това е много малко. Между вътрешното езеро в пещерата и външното се беше образувало нещо като стена от пръст и камъни, защото с багера Боби не можеше да бръкне по-навътре с кофата. Към 10:30 решихме да идем до тази стеничка и да пробваме да я бутнем. Киро се преоблече и влезе във водата с един лост. Извади датчика от първото езеро. И Ставри се преоблече и отиде да помага на Киро. Пестяхме сили и енергия, които щяха да ни трябват при следващите неизвестно колко часа. Киро и Ставри започнаха активно да разкопават стеничката и след около 30-на минути успяха да направят пробив в лявата и стена. Веднага отвътре водата започна да се излива. Външните помпи бяха настроени да смучат така че да смогват, без смукателите да остават на въздух.

 

Знаехме, че има още много за източване. Още не се виждаше пилотното въже на „Самият Аз“ и маркера му, а трябваше да сме източили около метър под него като ниво, за да можеше да се промъкнем навътре.

Точно някъде тогава започнаха проблемите със смукателите на помпите. Те не можеха да помпат ефективно и когато Киро извади единия смукател видяхме, че е дупките му са набити с глина и клечки. Всичко се пълнеше много бързо с вода. Помпите съумяваха да изпомпват, но след това следваше запушване на смукателите и спиране, през което време всичко пак се напълваше с вода. Така го играхме няколко пъти и разбрахме, че това не е ОК и че трябва да сменим тактиката.

Екипа от пожарната нямаха потопяеми помпи, но ние имахме достатъчно – нашите общо 4. Три за действия и една резервна. С тях бяхме играли при предишните експедиции и те се бяха справили чудесно. Новата тактика беше следната – максимално задълбаваме канала между двете езера, докато външните помпи в намалена производителност държат ниско нивото на езерата. През това време подготвяме и вкарваме във вътрешното езеро 3-те наши потопяеми помпи и с тях започваме източване на вътрешното езеро.  Когато дойдеше момента за проникване, т.е. вътрешното езеро го източим на нужното ниво, външните помпи спираха, почистваха се смукателите и се държаха в готовност, ако придойде вода и ние сме вътре – да може бързо да се свали нивото, за да може да излезем. А по време на проникването на всички възлови места щяхме да имаме хора с радиостанции за комуникация между вътре и отвън.

Ако бяхме разчитали само на външните помпи щяхме да сме дотук. Пожарникарите нямаше как да знаят какво е вътре, но ние знаехме добре. Знаехме и нивата на водата, които ни трябваха, за да може да проникнем.

Една по една сложихме нашите помпи във вътрешното езеро. Бяхме 10 човека от нашите и всички като машини действахме. Помагаха и пожарникарите. Организацията беше много на ниво. Дисциплината също. Само дето нямахме фуражки… Така цялата система заработи към 12:15 на обяд. Трите потопяеми помпи изпомпваха вода от вътре доста добре.

Оставихме дежурни и отидохме до фермата във Боснек да се стоплим и да хапнем. Завъртяхме някакви супер кюфтета във фурната. Към 14 часа се върнахме на извора. Източването вървеше много добре. Вече се виждаше пилотното въже и стрелката на „Самият Аз“. Още около половин метър надолу и можеше да се влиза.

Бавно започнахме да се стягаме. Няколко групи, оборудвани с всичко необходимо – неопрени, ръкавици, боти, водолазни фенери, резервно осветление, газ анализатор, радиостанции и т.н.

Може би се стягахме около час в палатката под топлата струя на калорифера. Най-сетне бяхме готови и навън разпределихме задачите. Имахме си външни координатори с няколко станции, а навътре щяхме да дас ме няколко групи – така че да може да комуникираме.

Задачите бяха ясни – да определим дебита на подземната река, която течеше в пещерата и да се опитаме да проникнем максимално напред, за да видим откъде идваше това колосално количество вода. Това щеше да ни даде отговор на въпроса с какъв ресурс като вода разполагаме, за да може той да постъпи в язовира и да облекчи поне малко положението на хората в Перник.

Първата група за навътре бяхме аз и Ставри. След нас идваха Киро и Пепи. Всички вече бяхме влизали и познавахме детайлите доста добре. Другите от нашата група щяха да са отвън или в първите 30 метра. Не трябваше вътре да правим стълпотворение по много причини.

Тръгнахме със Ставри навътре. Понаместихме вътрешните помпи и скоро, след 30 метра стигнахме до първото езеро. Стратегията ни за проникване напред беше ясна. Знаехме че в пещерата водата не бяха езера, а всъщност подземна река, която от срутвания в галерията създаваше всъщност езера или огромно езеро. Трябваше да пуснем водата от тези езера като разкопаем тези срутвания. С това щяхме да намалим нивата на тези „езера“ и да проникнем още напред. В същото време можеше и да оценим и дебита на подземната река, когато дебита се успокоеше от изливането на огромния дебит от езерата. Не знаехме дали помпите ще смогват да източват тези големи количества вода, но имахме работещи помпи, многоброен екип вътре и отвън, добра комуникация и организация, както и резервни външни помпи.

Веднага със Ставри започнахме разкопаване на няколко малки срутвания в коритото на подземната река. Работехме на няколко места. Скоро и Киро се присъедини. Подавахме все повече вода към изхода, но от повърхността докладваха, че помпите се справят.

Може би копахме около 2 часа. Видях че на едно място в галерията имаше много удобно място за измерване на дебита на подземната река, която вече беше станала с постоянен дебит. Геометрично правилно скално дъно като правоъгълник, на което взех размерите, измерихме скоростта на водата на няколко места, вкл и под водата, записахме данните, за да може да ги сметнем на повърхността. На око определихме дебита на около 30-40 л/с, което щеше много добре да съвпадне с измерванията, които направихме.

 

Дойде време да се опитаме да проникнем напред. Нивото на първото езеро беше спаднало значително. Направихме организацията по радиостанциите и заедно със Ставри тръгнахме напред. След нас идваха Киро и Пепи, Киро щеше да остане след 90 градусовия завой, а Пепи на 20 метра след входа, за да имаме непрекъсната комуникация с повърхността.

Със Ставри минахме първия полусифон (който вече не беше полусифон) и стигнахме до мястото до което бяхме спрели с Пепи последния път.

На това място вече се беше отворило нещо като малка заличка и напред се виждаше че може да се продължи.

Навлязохме напред със Ставри. 5, 10, 15 метра – тавана отново започна да се приближава към водата и пред нас отново всичко беше наводнено. Бяхме успели да свалим нивото значително, но напред нямаше път.

 

Тръгнахме назад и точно в този момент видяхме на дясната стена една малка дупка на по-високо ниво от водата, на около метър над него. Нямаше как да пропуснем да го погледнем в този воден моноканал. Ставри се приготви и навлезе в една рядка кал, която започна да се излива след него от дупката. Веднага застанах на дупката, за да го гледам – той успя да премине още няколко метра напред, мина през един много кален тесняк и изчезна от погледа ми!

Извика, че още няколко метра, че е стигнал до тесняк, но напред чернеело и се виждало галерия. Там където седях духаше извънредно силно, като вятър, който отиваше към Ставри. Очевидно там отзад имаше нещо огромно, което в момента поемаше въздух от повърхността през входа на извора, който бяхме отводнили. Поне за въздуха нямаше да се притесняваме. Газ-анализатора ми висеше горе на гащеризона през цялото време и мереше качеството на въздуха по няколко газа…

Ставри се върна, за да вземе камерата и да заснеме, ако успее, какво става напред. Нямахме вести от повърхността, но нивото на водата при нас изглеждаше нормално. Скоро Ставри се изля през калта към мен и кльопна в езерото при мен. Каза, че е много перспективно и очевидно там има продължение с въздух. Духаше вятър. Нямаше как да няма.

Тръгнахме със Ставри назад, но на малката заличка, 20 метра по-назад, решихме да покопаем, за да свалим нивото на водата още. Така прекарахме още половин час и направихме една много красива вада, по която най-вътрешното езеро започна да се излива. Ставри реши да излиза, а от завоя Киро каза, че Хогана иска да влезе до където съм аз да погледне.

Докато го чаках, реших да погледна дали напред все пак не се беше отпушил някакъв въздух над водата от мястото, което ни беше спряло. И без това бях във вода… Тръгнах напред. Подминах калната галерия-тесняк вляво, в която влезе Ставри и която очевидно беше „сухото“ продължение и стигнах до мястото, което ни беше спряло. Сега имаше малко повече въздух над водата и въпреки, че пред мен виждах само вода и стена след 3 метра, реших да вляза до края и да погледна. От опит знаех, че в новите пещери, когато видиш пред себе си стена или преграда/край на галерията трябва да идеш до самото място, защото много често или вляво/вдясно/нагоре/надолу? зее дупка, за която даже и не предполагаш (или просто тя се появяваше в този момент). Навлязох в полусифона – имаше 4 пръста въздух и след 2 метра излязох на място където цялата ми глава беше във въздуха! Пред мен галерията наистина потъваше след метър под водата, но о чудо! Вдясно, перпендикулярно, напред се виждаше 4-5 метра галерия с въздух над водата!

Веднага тръгнах натам, галерията малко се уголеми и след няколко метра се изправих в малка, висока около 4 метра кръгла заличка, а водата ми беше до кръста.

Веднага прецених, че това място можеше да послужи за спасение, ако пещерата започнеше да се пълни с вода, защото човек можеше да се качи 5 метра нагоре и да чака…

при добро желание този таван можеше да приюти 2-3 човека, ако всичко се напълнеше с вода...

Продължих напред още малко около 5 метра и стигнах до нов завой наляво и теснина напред в която имаше едва 1 пръст въздух. Погледнах напред, след метър се виждаше сякаш че е по-широко, но разбрах че сме дотук в рамките на тази експедиция.

Тръгнах бързо да се връщам, защото след себе си имах не един полусифон и не знаех дали всичко работи. Минах през последния полусифон скоростно – нямаше промяна в нивото му, но беше психария, и се озовах след 15-на метра на широката заличка в която разкопавахме със Ставри.

Видях Хогана как пристига със свежи сили и като дойде му предложих да идем отново до края и да снимаме новата галерия, което щеше да ни позволи след това да направим адекватен план за проникване при следващата експедиция. Хогана изобщо не трепна, а дори напротив, направо каза: - Ми хайде де, кво чакаш!

Пуснах камерата, дадох му я и тръгнахме отново напред. (Е нямаше как да знам в тая кал, че „лентата“ ще свърши след 44 секунди…).

Минахме един след друг полусифона и стигнахме след 20 метра до края. Отново загледах тесняка с един пръст въздух над водата в него, поредното препятствие, и отново разбрах, че сме дотук в рамките на тази експедиция. Имаше вече прекалено много неизвестни и огромни рискове, които нямаше как да се предвидят и оценят.  Сега бяхме само назад.

Бяхме напълно изпълнили целите на експедицията! Определихме дебита на постоянната подземна река и разбрахме, че в пещерата има много вода за хората в Перник. Влязохме още сумарно  50 метра по-навътре от предишния път, вече бяхме стигнали на около 100 метра от входа! А и най-важното, открихме продължение с въздух на горно ниво от което духаше вятър, както и видяхме накрая на галерията продължението с един пръст въздух над водата! Знаехме че напред по водата, вероятно имаме още само няколко метра, до мястото, където беше стигнал с гмуркане водолаза „Самият Аз“, но дали можеше да минем по тясната цепка, която той беше описал, и която го беше спряла – не знаехме. Но там се показваше и първия въздух в пещерата, в много тясната цепка на тавана, която се виждаше на неговото видео и то въздух при пълна пещера с вода… Но вече го споменахме – той беше направил наистина изключително гмуркане, но за съжаление без да остави адекватна и вярна информация след това за пещерата, без карта, без описание, само с едно филмче от което нищо не можеше да се разбере. Дори в него той неведнъж натякваше, че сифона е много тесен от началото до самия край - нещо абсолютно невярно! За съжаление, поредния самозабравил се, наистина, майстор водолаз, но и с напълно заслужения прякор „Самият Аз“, дошъл от филмчето му… В тази пещера-вселена нямаше никакво място за индивидуалисти или за състезатели. Както и навсякъде другаде.

Тръгнахме да излизаме. Минахме през полусифона зад нас, закопахме пак малко в заличката и викнах на Киро, че излизаме. Той предаде натам по веригата. Бяха минали часове, в които непрекъснато групата най-вътре бяхме правили нещо и дори сега ми беше топло във водата, но какво беше за Киро, Пепи и другите момчета дето бяха киснали на едно място във водата и навън на студа през тези часове, не мога и да си представя… Никой от тях не каза и дума…

Един по един започнахме да излизаме през входа. Останахме с Киро и Хогана на първото езеро след входа. Трябваше да извадим една по една помпите и то сравнително бързо. Спряхме първата и започнаха да и дърпат кабелите и маркучите – подадохме я навън. След това втората… Само за няколко минути там където бяхме се напълни с вода до кръста. Подадохме и втората помпа, остана последната. Казах на другите да излязат. Всичко се пълнеше с вода много бързо. Успях да изкарам помпата, беше се завряла под едни камъни, хвърлих поглед назад към пещерата от езерото в което се намирах и което вече ми беше до гърдите… и тръгнах за навън. Знаех, че ще се върнем.

 

На входа бяха почти всички. Вероятно към 21 часа вечерта… Кипеше оживление.  Стигнах до горе – чашата на първото езеро сигурно беше 5 метра дълбока… Започнах да разказвам, че всичко което сме искали сме го направили и спираме с операцията за сега! Всичко беше успешно и най-вече: всички бяхме живи и здрави!

 

Започна прибиране на екипировката. А ние отидохме да се преоблечем в палатката с калорифера. Един по един се редяхме на струята на калорифера – страшен кеф! Бяхме много ентусиазирани и разказвахме на пожарникарите какво има вътре и докъде сме стигнали!

След като се преоблякохме отидохме да помагаме да екипировката. Кални маркучи, кабели, генератори – всичко се подреждаше и товареше по джиповете. Може би часове. Взехме си довиждане с пожарникарите и полицаите. Тяхната неоценима помощ ни даде сигурността, докато прониквахме!  

След това към Боснек и топлата ферма, кюфтетата в печката и цялата наша група се събра, която беше: Киро, Ставри, Пепи, Румен, Валдеса, Чичев, Пешката, Хогана, Йонко, Роската, Али и аз.

Вече правехме планове и знаехме как може да помогнем реално за водата на Перник и да се опитаме да проникнем напред в пещерата. Пещерата продължаваше не само на едно място! Но за това ще четете в следващата част за изследването на Попов извор.

Тогава не знаехме, че ще успеем и в двете начинания, че там вътре наистина ще има много вода и постоянна голяма подземна река (дори две) дори при маловодие, която след следващите ни действия щеше да започне да се влива директно в яз. Студена. А до този момент тя беше седяла баражирана в една огромна пещера, защото на входа на извора чакълите в коритото на р. Струма и глината, излизаща от извора, бяха запушили напълно самия извор, и водата се беше натрупала на километри навътре, като в огромен подземен язовир… Нямаше как тогава да знаем, че скоро ще видим с очите си тази огромна нова пещера и ще успеем да проникнем повече от километър навътре, без да стигнем край, в една чудно красива и уникална нова пещера!

И всичко това стана благодарение на всички хора, които дадоха всичко от себе си за това изследване!

БЛАГОДАРЯ ВИ ХОРА!

 

Следва…

Ставри на изхода...

Реката, която успяхме да пуснем към яз. Студена от Попов извор по време на най-голямото маловодие.