През погледа на Змията


На 26 септември сутринта с ясни намерения и цели няколко човека тръгваме към последния обект, попаднал под наблюдението на Наско. Обектът, който за кратко време ще се превърне в основна тема за разговори на тесен кръг хора от клуба.


 

За добро утро ме посреща споделено недоволство спрямо несериозността на хората, обещали да се включат в проучването на новата пещера. В края на краищата единствено аз ще направя опит да мина през тесняка, препречил пътя на 5 метра от входа. От Веско взимам един пещерен костюм, съвсем като небето - светлосин и все още невероятно чист. Нахлузвам го - широк ми е и съвсем съм като извънземно.


Влизаме с Наско в пещерата, той е с мен за кураж, тъй като това ми е първото проникване в напълно непозната пещера. Предлага ми да огледам първо мястото навътре. Напред два метра и метър надолу се слиза в друг коридор. Срещу тесняка има място, където да стъпя и възможност спокойно да се обърна.



- Как ще влезеш?


- С краката напред, наляво, с дясното рамо нагоре.


Така изискваше теснякът.



- И аз така бих направил. Сега влизаш 10-15 см навътре и излизаш толкова обратно. Винаги трябва да проверяваш дали можеш да се върнеш назад.


След известно време придвижване без ясната представа къде ще се намеря после, Наско казва да запазя тишина.



- Това твоето сърце ли е?


- Не знам, моето ли е?


- Успокой се първо.


- ОК.


Докато си почивам, чувам сърцето си как бие силно, макар да не съм притеснена.



- Как си?


- Всичко е наред.


Продължавам малко, връщам се обратно към Наско - проверявам дали мога да се върна. Накрая изглежда лесно - вече съм от другата страна. Оглеждам мястото. Напред завършва без продължение, затова пускам камък надолу - отеква някъде на 10-15 метра под мен.



- Искаш ли въже? Ще се осигуриш ли някъде? Ти преценяваш, ще ти дам всичко, от което имаш нужда.


- Дай ми въже.


Връзвам въжето около един сраснал със скалите камък. Слизам надолу по коридора с продължението, откъдето повече не мога да видя Наско. Тук имам избор - в ляво и в дясно мога да сляза по-ниско, където камъчетата спират да се търкалят. Уведомявам Наско за всичко, което виждам. Сега аз съм неговите очи, уши и всичко. Избирам онази посока, която ми изглежда по-малко рискова (все още нямам представа какво има долу!), хващам се за въжето и слизам внимателно, оглеждайки се наоколо. По калцита встрани от мястото, на което се намирам, има "находище" на съвсем малки гъби - образувания като умален вариант на Пачи крак. Двете посоки, между които избирах на по-горното ниво, сега са една - две зали свързани с малък коридор помежду си.


Влизам в зала на дължина 3 до 4 метра и ширина 2-3. Калцитът тук буквално се излива по наклона на скалата, съвсем чист... Оглеждам се, пресмятам възможностите си, уведомявам Наско за действията си. Напред, покрай калцита, минавам в друга зала, по-малка, но още по-красива - в долната част на калцита има множество дребни, кафеви, гъбени образувания. Осветявам над тях калцитът, който при следващото си влизане ще определя като "разлят течен шоколад". В подножието му има характерни за синтровите езера издадени нагоре козирки от фин калцит. До тях пък са пораснали други образувания, покрити като че ли с "мъх", който блести под светлината на челника ми. Останала без думи, далече от състоянието, в което човек говори свободно и изобщо от умението да разказвам, притаявам дъх, за да разгледам отблизо всичко.



- Виша! Какво става!


Сепната от гласът на Наско, изоставям отнесените си мисли за по-късно.



- Продължавам напред, след малко се връщам!


- Не докосвай нищо, не оставяй следи! Събуй се боса, ако трябва!


Тези думи ще се запечатат в съзнанието ми за дълго. Те ще ръководят действията ми занапред и ще бъдат важна част за изграждането на погледа ми върху нещата. Благодаря за това, Наско.


Пристъпвам бавно, едва дишам, страх ме е да не разруша нещо, да не унищожавам несъзнателно. Изглежда ми невъзможно, но се старая. Никога преди не сте изпитвали подобно нещо - влизате на свещено място!


Възхитена от разнообразните причудливи форми, които заемат песъчинките в прогреса си, на път да станат образувания, поемам по своя път назад. Разказвам на Наско, съжалявам, че не мога да го хвана за ръкава (той няма вече ръкав! бил е изяден?), да го дръпна и да го разведа наоколо с думите "Наско, виж! Виж, колко е красиво!"...


В другото разклонение, залата е голяма - широка 2-3 метра, дълга 4-5, висока два? Тук красиви драперии се спускат от тавана по едната стена на залата и слизат ниско, близо до двата големи сталагмита в центъра на залата. Диаметърът на всеки един от тях в най-ниската си част е повече от обиколката на двете ми раце, обгърнати около него. В тази част на пещерата тънки равномерни във всяка част сталагтити се спускат от тавана и стените. При следващото ми идване, Ставри ще ги нарече солети, а залата ще кръстим на Богинята майка. Оттук бавно се придвижвам през тясно място в съседна по-малка зала - от едната ми страна дебел сталактон 3-4 пръста се е пропукал в долната си част. Вероятно от движението на земята.. ? Не зная. Тук също има драперии, разпалено разказвам на Наско отдалече. Остава да проуча един тесен коридор, в другата посока на Залата на Богинята майка - противоположна на тази със сталактона. Тук е по-влажно, по обувките ми полепва кал, множество сталактити висят над главата ми. Продължавам напред 3-4 метра, следва завой. Тук има малък сифон, казва Ставри при следващото ми идване. Калната фурна, както я нарекохме, продължава напред и криволичи. В някакъв момент пред мен се е образувало езерце вода над два пръста кал. Спирам до тук. Напред след 3-4 метра, осветена от светлината ми, една плоча е паднала на пътя, блокаж, до който не отидох. По-късно ще разбера, че в своето падане плочата е разкрила вход за нова зала - по-широка от другите, по-висока, с множество драперии и синтрови езера в едната част на калцита. Това сега не зная, затова се връщам.


Отвръзвам въжето и го подавам на Наско.



- Какво има долу?


- Драперии и водни образувания, но вода няма. Сигурно е имало... Калцит, гъби... Чакай, излизам. Ще ти разкажа отвън.


Провирам се през тесняка към Наско, който ми подава ръка.



- Честито!


Стискам ръката му, усмихвам се и благодаря. Щастлива съм.


Стотици хиляди години тези образувания са се формирали благодарение на движението на земята, водопромукаемостта на скалите и дъждовната вода. Те са сред най-красивите природни чудеса и заслужават да бъдат запазени такива. Това е едно съзнание, което човек трябва да си изгради за света, защото то се изразява в отношението му към живите същества, към творенията на другите, към своите собствени възможности...

Comments

Виша, поздравпения!!!
Завиждам ви!

Strahotno!!!
Weliki ste!!!

Хей, защто не благодариш на тези които проправиха пътия за да влезете :). Иначе разказа е супер за пещерата като отида ще я видя

Pages