Един нов вход на пещера 20 години по-късно…

Балкански пещерен сбор „Враца 2016”

През изминалата седмица (18-25 юни 2016 г) се проведе десетият юбилеен Балкански пещерен сбор „Враца 2016“, организиран от Българското Пещерно Дружество.


Тъй като имах презентация там на 22 юни, посветена на пещерното гмуркане в Мексико, решихме да заминем рано сутринта в сряда, Йонко беше отишъл няколко дена по-рано, за да помага с организацията. Тръгнахме рано сутринта в сряда с Киро, Калин и Деси.
Когато пристигнахме се регистрирахме на сбора и ми направи впечатление изключително професионалната организация и ред от организаторите – БПД. Много добре се бяха постарали за всички детайли.


Нашият план бе да посетим и да работим на един обект от преди повече от 20 години, когато заедно с клуба проведохме няколко експедиции в района с цел опознаване и търсене на нови входове на пещери. Тогава открихме нов вход на пещера, който в продължение на 4-5  дни разкопахме, докато не достигнахме до основна скала, а в последствие до много тясна пукнатина, откъдето духаше вятър. Тогава липсата на средства за разширяване и влизащото поточе ни спряха, но сега… повече от 20 години по-късно се сетих за този вход…


Йонко ни чакаше с джипа, натоварихме целия багаж и напред към района на Барките. С джипа достигнахме доста наблизо, което беше ключов момент за многото багаж, който носехме и пестенето на време.


След около час довлякохме багажа и пристигнахме на мястото

– и сега, след толкова много години – не можех да скрия вълнението си – входът се намираше на изключително перспективно място и когато слязохме до него установихме много силно студено течение. Беше много затрупан от паднали дървета и пръст, но все пак студения полъх се усещаше. Бързо се преоблякохме с калните дрехи, взехме инструментите и въжетата и на работа.

Първо преместихме 10-на големи трупи на дървета, които бяха нападали във въртопа – Киро ги връзваше и после 4-те коня заедно ги измъквахме. Тъй като въртопа беше доста голям решихме че няма да изваждаме материала извън него – на около 30 метра – а ще направим укрепване с големите трупи и ще слагаме материала на една от стените му. Киро прекара въже надлъжно на въртопа между 2 дървета, сложихме макарата и работата започна. На входа беше изключително студено – вероятно 5 градуса – малко по-нагоре около 25…


Копаехме трескаво и се сменяхме, защото след всеки изваден камък, от мястото му започваше да лъха студен вятър. Отнякъде дойде думата Нибелунгата, която бързо някой римува с Дебелунгата, защото в този момент аз бях в дупката… Е разбира се, че сложихме бирата да се изстудява…


След час изкарване на материал стигнахме до един камък около метър и половина на метър голям, до който очевидно бяхме опрели предишния път. Спомнихме си, че от него водата тогава скачаше и влизаше в тясната пукнатина пред нас и не знам защо тогава бяхме решили, че е от основната скала. Пробихме му 2 дупки с перфоратора и с чанторото го направихме на малки павета. След 10 минути го бяхме вече извадили, а точно на последната му част намерихме стара реликва, която бяхме си оставили на това място. Една наша лопата, на която след 20 години единственото оцеляло беше металната й част, дървената дръжка беше изчезнала от времето…


Излязохме от въртопа да хапнем и да си починем… бирата беше ледено студена.
След изваждането на камъка започна да духа още по-силно. Веднага се освободи едно пространство от около метър, което след като огледахме показа много добре характера на цялата галерия, която влизаше под земята. Имаше едно много щастливо обстоятелство – отдясно на входа, част от основната скала беше оформена като колона, която поддържаше целия нацепен таван, съставен от огромни блокове. След подробен оглед установихме, че е много здрава и че няма нужда да махаме целия таван и да го изнасяме, което би отнело няколко дена…
Продължихме надолу и напред, но скоро започна да става късно, оставихме голяма част от екипировката на мястото и тръгнахме обратно към Леденика, където започваха презентациите.


На амфитеатъра на Леденика се бяха събрали доста хора, много от които чужденци. Имаше официално откриване и много интересни презентации. Когато дойде моят ред – първо пуснахме филма на Иво Калушев и групата му: „The Unexplored”, а след това показах снимки от пещерите в Мексико, както и кратък филм част от обучението ни там в пещерното гмуркане. Разказах подробно за нивата които се минава при обучението, както и спецификата в екипировката, психиката и др., и най-вече за вълшебния подводен свят на пещерите в Мексико.
След това всички бяхме поканени на рождения ден на Алексей Жалов, на който му подарихме ръждясалата ни лопата от преди 20 години с пожеланието да продължава да изследва, изучава и открива пещерите. След доста смях и интересни разговори с чуждестранните участници си направихме палатките и заспахме.


На другият ден, станахме рано, Калин и Деси трябваше да си ходят в София, но на тяхно място към нас се присъедини Пепи, който дойде рано-рано от София. Решихме да си изнесем лагера в непосредствена близост до обекта, тръгнахме с джипа – на Мижишница заредихме вода и след като оставихме джипа докъдето можеше да стигне, се натоварихме като мулета.


Основахме лагерът почти до входа,

преоблякохме се и нетърпеливи започнахме трескаво да копаем. По-големите камъни разбивахме с чанторото, направената установка с въжетата и макарата непрекъснато работеше. Изваждахме материал и се сменяхме, бяхме сложили и нов стек с бира да се изстудява…


Така минаха няколко часа, когато се появиха Теодор и няколко човека от Русе, заедно с украинците и турците, бяхме им казали преди това в лагера да се отбият и да помогнат, ако имат сили. Тамън навреме, защото вече не можехме да гледаме от умора. Теди започна да копае, през това време украинката Аня се преоблече с мърлячките и смени Теди в копаенето… Беше като малко багерче което пълнеше кофа след кофа пред смаяните погледи на международната дружина, която изнасяше кофите. Все едно се състезаваха с Теодор ;), но им хареса системата с бирата. Добре бяхме заредили хлкадилника… След 30 минути вече се виждаха няколко метра напред дупка, а след още около час трескаво копаене Аня се накани да влиза. Потъна в дупката с краката напред, мина едвам през тесняка, но след 5 метра беше спряна, Теодор я издърпа и след това тя разказа че напред има камък който блокира галерията. Слязох и аз да огледам ситуацията – галерията слизаше низходящо надолу, беше доста тясна, и в далечината се виждаше камъка, а след него сякаш галерията завиваше леко надясно. От вътре духаше студен вятър…


Тъй като се свечеряваше решихме да спрем за този ден, седнахме на лагера заедно с всички, пийнахме малко бира и хапнахме малко пържоли, приготвени от Киро и Йонко, и след това помощниците ни си тръгнаха към Леденика, за да не се прибират по тъмно…


На свечеряване отидохме до билото, точно преди него видяхме ново пропадане – доста стръмно, но запушено, а малко над него по-голям въртоп препречен с клони. Йонко и Пепи се набутаха между клоните и казаха, че е виждат няколко метра надолу и има слабо течение.


На билото гледката беше страхотна. Слънцето залязваше и пред нас се виждаше всичко навсякъде…


Прибрахме се на лагера – и започна вечерния смях до огъня, като с най-голямата простотия се отличи Пепи, който обикновено само си мълчи… Изказа ненадейно и непринудено, всред мълчанието си, едно стихче за Еньов ден, от което се търкаляхме от смях сигурно 30 минути…


На сутринта Пепи си тръгна, защото беше на работа и ние тримата с Киро и Йонко се заехме експедитивно за работа. Копаехме надолу в пукнатината, за да може да стигнем до падналия камък с главата напред. Вече духаше много по-силно. За мен в дупката нямаше много място и за това най-активния юзер, който копаеше напред, беше Йонко – ние с Киро изнасяхме материала с кофата на около 20 метра нагоре по стената на въртопа. По едно време направихме почивка с по една ледена бира и продължихме до към 2 часа. Почти стигнахме до заклещения камък, напред се виждаше че продължава и оттам духаше студен вятър.


Трябваше да спираме. Събрахме лагера, натоварихме се отново като мулета и след час бяхме на джипа. Оттам на Леденика – обадихме се на ръководството на проявата и тръгнахме да се прибираме през пътя напряко през планината към Миланово. Жалов и Коко също тръгнаха по него да заредят сирене, при Гьозо се засякохме, раздухме, взехме едни баки със сирене и към София.


Новият вход който разкопахме е на изключително перспективно място и, в този момент в сравнение с другите входове на големи пещери в района – духаше изключително силно и студено. Това показва наличието на огромна пещера, която е с голяма подземна река и значителна денивелация. За сравнение теченията от пещерите Барки14, Беляр, Барки8 почти не се усещаха. Планираме в скоро време по-голяма експедиция в района с повече хора, за да може да проникнем напред. След заклещения камък се вижда, че камъните вече са измити и липсва пръст, което показва че вероятно срутената и навлечена пръст от въртопа е до там. Сумарно, в рамките на тази проява, влязохме общо около 8 метра навътре. Изследването продължава.